Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:
[11:19:05] Freki: Planina sybota [11:19:10] Freki: ? [11:19:49] Ivan Petrushev: да! [11:19:54] Ivan Petrushev: къде [11:20:09] Freki: Botew ot sewer [11:20:11] Freki: ? [11:20:20] Ivan Petrushev: приема се И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно :) Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка :)

От известно време медиите гъчеха яка реклама на Фестивала на боровинките на хижа Амбарица. Аз принципно не си падам много по културно-масовите дейности. Обаче нямах по-добра идея за уикенда, а и се оказа че и други приятели ще ходят. До последния момент бях на кантар, когато с Краси успяхме да се навием взаимно. Чатът във фейсбук имаше следния вид :)

KK> реши ли къде ще ходиш събота и неделя Ivan> миии май на Амбарица, ама за сега се клати работата KK> :) хижа ли беше това Ivan> да, ще има някакъв фестивал с някакви боровинки KK> къде се намира Ivan> между Сопот и Троян KK> аре да ходим :) Ivan> идваш ли :D KK> ми да, що да не :) разбрахме се

Главната част от човекопотока към Амбарица щеше да се качва от към Троян, от където пътя е по-лесен. Ние решихме да избягаме от тълпите хора през сопотския лифт и хижа Добрила. От там нагоре трябваше да отсеем и последния 1% от масовката през връх Левски и от там да се спуснем към хижа Амбарица. Не много лек маршрут с дължина около 10 км и на места наклони до 25-30%. Но и също така несравнимо по-зрелищен и възнаграждаващ от алтернативите :)

Очертаваха се 4 почивни Великденски дни, а какво са 4 почивни дни без поне една хубава разходка? Предния път като ходих до Винишкия камък, очите ми останаха там и се зарекох че ще се върна. Дойде и време и на тази заръка да се изпълни.
Планът беше да се кача до Винишкия камък. От там да намеря някаква пътека до връх Попак. По пътя да си харесам място, където да прекарам ноща. На следващата сутрин да се прибера и да започнем с Великденските трапези. Старите карти показваха няколко варианта за пътеки нагоре, а и до колкото помня - имаше някаква маркировка. Все пак си сложих доста време за ориентиране и още толкова за почивки. Изкачването не беше малко - идваше около 700 метра от кота 500 на Мъглижкия манастир до кота 1200 на върха. Взех си повече вода - до колкото помня предния път там нямаше почти никаква вода. По този показател се издъних, но за това - по-късно. Предните няколко дни имаше продължителен (снего)валеж и балкана над Карлово се виждаше обилна покривка. Дори и главата на Средна Гора беше понапудрена. Те ти сняг за Великден :) Когато наближих Мъглиж, от пътя се отвори страхотна гледка към двете дестинации. Винишкия камък беше щръкнал, все едно се опитваше да съдере небето, а връх Попак отзад беше най-високото нещо наоколо. Очертаваха се страхотни гледки! Самия град кипеше от живот. Рекох си че по пътеките ще е фраш от хора и че въздухът ще е тежък от всички барбекюта, които ще се пекат. Друг път! Нагоре не срещнах ни жив човек. Цялото надмъглижие (дали това е правилната дума?) беше само за мен, муахахаха! В 10 и нещо часа бях на паркинга на манастира. Задължителната снимка, която да отразява процеса на ръждясване на табелата във времето: Преди изкачването ми се струваше стабилно, но вече не беше толкова неизвестно и се минаваше лесно. Табелката казваше че 200 метра денивелация за 1 километър се взимат за час. Аз ги измаах за 40 минути с всички почивки и 15-те кила багаж :) Горе естествено стабилно се размазах като гущер на припек. Но преди това бях изненадан - Винишкия камък беше получил ъпгрейд - тенекиено барбекю. От тук нататък го давах много лежерно - с помайване, чекнене на всеки камък и припек на слънцето. Като се върнах носът ми се обели три пъти, така че някой да не си помисли че се майтапя за припека :) Пролетта беше издухала зимата от боксовия ринг. Всичко цъфтеше. Всичко жужеше. Всичко пълзеше. Сняг се виждаше само надалече по по-високия гребен на Стара Планина. Хапнах едно леко Corny за обяд и хванах пак нагоре. Пътеката свърши на едно разклонение както и предния път. Точно на разклона имаше скала-трон, от която се откриваше яка гледка надолу: Тук маркировката продължава наляво, но... Много е стара, много обрасла, и изчезва след още един знак. Ако въобще сте видели и последния. Тя и пътеката много не я бива. Даже хич. На практика до върха няма чиста и маркирана пътека. Има два начина да стигнете до връх Попак - с GPS по пътеката, която трасирах, или като отперете право нагоре по наклона на баира :) Аз така направих в последствие и се опитах да се върна по някаква маркировка, но такава нямаше. Но едно по едно. След обърканото разклонение продължих напред и минах покрай един величествен гребен, който на друго място би бил наречен за индианско убежище. Тук все още се движех по що-годе видима просека. Преди много много време това е било горски път между Мъглиж и Селце. Личи си че е създаван от човешка ръка, виждаха се и вложени камъни в основата му. Родопите бяха отнесли доста щети от февруарските бури, когато някои селища останаха бедстващи и откъснати от цивилизацията в продължение на седмици. Състоянието на тази гора беше подобно, макар и не чак толкова зле. Паднали дървета, изкоренени букове... гледката беше като в зловеща приказка на Братя Грим. От онези които не свършват с хепи енд. Съвсем скоро пътеката изчезна под туфи трева. Излязох на широка поляна, която беше... точната противоположност на това настроение! :) Гледката надолу беше силно панорамна. Стъпвах по мек килим от дъхави билки и всяка крачка вдигаше опияняващи аромати във въздуха. Слънцето надничаше иззад клоните точно толкова колкото трябва за да не е нито студено, нито прегарящо. Абе, идилия отвсякъде! Тая поляна си плачи за кърски секс! Координатите ги давам само на доверени хора! :) На хоризонта се виждаше нещо интересно. Напреки на Средна Гора се беше проснало туловището на гигантска сребърна змия, както все едно дракон пази съкровището си. Това не беше нищо друго освен Змеевския проход - пътя за Стара Загора. Като ми досаклетя от седене, хванах отново пътя. Въпросът беше дали да се върна до голямото разклонение и да хвана другия ръкав (който не беше ясно дали ще ме изкара до върха), или пък да не го дръпна вертикално нагоре? Най-високата точка на моя рид беше връх Попак, така че докато се движех нагоре, бях на прав път :) Така и направих. Километър и нещо през гората... естествено стабилно подплатени с почивки и прозявки. Намерих още няколко интересни скали, които гледаха надолу. Беше ме страх че върхът ще се окаже скалист, понеже аз алпинистки изпълнения не правя. Но вместо това той се оказа доста плосък във формата на обърната купа за плодове. И точно на върха ме чакаха няколко "гьола" от последния сняг, които хващах може би точно на края на съществуването им. Направих интересно наблюдение. По целия път от Винишкия камък насам имаше жълти минзухари. Но тези долу бяха прецъфтели и вече си отиваха, докато тези горе бяха по-свежи, и някои дори току-що пробили снега. Гледката надолу беше силна, макар и да бях подготвен от многобройните погледни места по пътя. Пресевните на Шаново и Юлиево, с една изненада отзад... Отвъд Средна Гора се вижда се пушека от някой от радневските ТЕЦ-ове. Сега като сложа нещата на картата и излиза може би AES-а, който отстои на цели 62 километра от мястото на снимката. Гърбът на Стара Планина беше яко заснежен. Змеевския проход се виждаше там отсреща на малкото баирче, което представлява Средна Гора погледната от Попак. Мъглиж се сливаше по изглед с околните села. Докато се наслаждавах на гледката, Балканът зарева на север. От Габрово насам се носеше мощен хайдушки стон, който планината постепенно усмиряваше за да се превърне в "просто" вятър, който слиза на юг към долината на розите. Чувствах се като застанал на ръба на света. На север - все едно триста хали виеха изпод снежната наметка на Балкана. На юг - слънцето, птичките и пчеличките. Това беше от онези моменти в които на човек му става густо да се почувства незначителен и в същия момент - Избран, като рядък екземпляр, на който му е позволено да се полюбува на всичко това. На това му викам аз зареждане :) След малко обаче си наложих да се върна обратно на земята. Водата беше на привършване, а хем бях взел повече. Но последното нагорнище, което взех напряко по баира ми беше стопило радиатора. Никъде по пътя нямаше вода. Долу в ниското имаше 2 малки поточета, извиращи от деретата. Но бяха на практика на височината на Винишкия камък, а аз бях прекалено разглобен да правя тигели нагоре-надолу. Другото нещо, което ме човъркаше беше как си разчетох времето. Бях сметнал целия следобед да търся върха, а в момента едвам минаваше 14 часа. Като сложих нещата на кантара, реших да зарежа първоначалния план и да се прибера в Стара Загора. При биричките и пържолите :) Слизането надолу тръгна добре. От котата на върха тръгваше тясна изровена пътечка надолу. Мернах няколко моторджийски маркировки и тамън си рекох, че пътя надолу е ясен, когато и те изчезнаха. Цепих си надолу през гората по маршрут подобен на изкачващия се, когато внезапно на 20 метра от мен подскочи и избяга един заек. Грамаден на размери - като малко пони :) Няма шега - направо си настъпваше ушите! :) Развеселен от тази случка стигнах до друга камениста поляна. Тази беше по-открита и беше покрита от река от четвъртити камъни. Възможно е тук да е имало крепост, или манастир. Сигурен съм че историците има по какво да спорят - районът е пълен със стари зидове и останки. Тук врътнах няколко разговора по телефона и тамън се канех да продължавам надолу, когато пред краката ми се шмугна една лисица! Много ми вървеше на животни последните няколко седмици. Бях на Марково по-миналата седмица когато с едно сърне взаимно си изкарахме акълите :) Последен поглед към Винишкия камък и слизане надолу по обиколния маршрут. Голям кеф ми направи че за цялата разхода почти не повторих пътека за качване и слизане. Получи се почти идеален кръгов маршрут. Един последен поглед от паркинга нагоре и си дадох сметка, че може би съм обиколил всички скални формации, които се виждаха отдолу :) Кеф! Готина разходка се получи - 7+км със 700м денивелация по GPS. Единствения проблем е този с водата - много е оскъдна. С цялото снеготопене и единствената влага беше в две изворчета избили по средата на случайни дерета. Нямах реална пътека, но благодарение на това открих много интересни местенца. Винишкия камък е получил поне 2 звезди ъпгрейд с новото барбекю. Както разбрах - качване с 15 кила багаж (апропо - мръвки) е напълно постижимо, така че съм отворен към идеи за бедстване с пържоли там :)

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай :) Далече било, изкъртващо било - почти виждаш ли... невъзможно! :) 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си... звучеше нечовешко. Пък и какво е това име - "Рай", звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността "Джендема" - демек "ад". Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше "това лято ще идем на Рай" и естествено никое лято това не стана :)
До онзи ден.

Подготовката за този уикенд почна още около сряда, когато Мартин ми обеща една "айляшка разходка". В последствие обаче дестинацията и състава на групата се смениха около 15 пъти, но да речем че "айляшкия" статус остана :)
Бърз поглед към събота сутринта. Събуждането - трудно! Предната вечер дегустирах едно ново вино, дори май съм го дегустирал доста усилено... Но пък печените принцеси станаха от раз и дори се получиха перфектни. Това трябваше да ми вкара едно на ум, понеже имам един закон - "качеството на разходката е правопропорционално на количеството изтеглени майни по съботните принцеси". С две думи - ако няма фейл сутринта, ще има по-късно :) Офучах през Карлово, събрах Мартин и Катя и за нула време прелетяхме през Козница, Пирдоп и Златица и кацнахме в Челопеч. По пътя ни валя дъжд, валя ни и сняг и ако сутринта бях тръгнал с едно на ум, вече имах две на ум. Възможно беше времето да се смарангяса много, ама това няма да ни спре, нали? Разлаяхме селските кучета в Челопеч. Докато Мартин си слагаше дъждовните гащи, към него се спусна един грамаден мишко-подобен звяр да го джафка. И след зверчето - баба. Ей, човек не може да си смени гащите на спокойствие на центъра на улицата без да събере тълпа от фенки :) Пътеката нагоре си беше цяла горска магистрала, стабилно подплатена с кал. Валеше ни мокър сняг, и това беше до някъде добре - размина ни се дъжда! Мъглицата беше закована стабилно и нямаше нито изгледи да се спусне, нито - да се вдигне. Вече имаше наченки на сняг, но съвсем бледи. Калта беше в изобилие. Покрай пътя бълбукаше бързо поточе, което беше увенчано от няколко баража. Разклонения хвърчаха наляво и надясно, а маркировка - йок! Но пък ние си носим в джоба космическата технология - тиктакането на атомните часовници и тридеменсионната тригонометрия (бе за GPS говоря! :) ) ни вкарваха в правия път. Няколко пъти прескачахме потоци. Ей, значи много ме е страх от потоците. Мразя да се чувствам мокър, та това да цопна в поток е сравнимо с трета световна война. За това обикновено се въртя като куче и обикалям да си намеря най-бабешкото местенце за пресичане. Иронично, но този път точно кучешките следи ми посочиха правилното местенце :) Взехме малко височина с няколко завоя и първата панорама която получихме днес беше доста доволна: Нашата пътека взе да става доста трънлива, а под дълбокия сняг се виждаше дебел слой треволяци. Тук лятото може би нямаше да е хич проходимо. Маркировката беше малко зле: Съвсем скоро се откри поглед към хижата. Изглеждаше като да е на една ръка разстояние, т.е. оставаха ни още може би час-два път :) По едно време Мартиновата космическа техника и моята космическа техника не можаха да постигнат консенсус за пътя. То имаше пътечки бол - и всичките водеха където трябва. Та аз и Катя хванахме по един кратък път, а той продължи по неговия трак, който може би правеше около 750 метра повече. Изкачихме се бързо до следващата горска магистрала и тук пресякохме няколко "подснежни" поточета. Тези са направо като капани. Гледаш снега отгоре - свеж и готин, а само 5 сантиметра под него изведнъж става кух и подкопан от река. Тук се майтапех на Катя да гледа къде ходи и както си щраках от страни изведнъж чух едно звучно "жльопц" и хоризонта ми се наклони. Нагазих до коляно в кал. Като ме хвана тая пущина, за малко да ми смъкне обувките :) Кракът, който измъкнах представляваше една цилиндрична кална колона. Имаше теглене на майни. Имаше проклятия и богохулства. За щастие гетата беше обрала всички щети. Шапка свалям на тия Алпини - бях сух отвътре!!! Покрай тея ни перипетии Мартин взел и ни изпреварил :) Гледаше ни сеира отгоре от хижата. Чекнахме се вътре... и какво да ви кажа за тая хижа. То направо си беше хотел. Всичко лъщи. Нови дограми, дървени ламперии. Не исках да влизам с обувките в столовата, да не изцапам! Нощувката е 10 лв в лъскавата част или 8 лв в старата част (3-тия етаж). Естествено Мартин и Катя си носеха спалнята с тях, така че мен ме настаниха в една стая единичка - стаята за инвалиди :) Сериозно. Хижо-хотела има стая за инвалиди. Трябва ли да говорим повече въобще? Пих една бърза бира за съживяване и надъхване докато Мартин и Катя отбиваха атаките на този звяр, опитващ се да изяде заслона им: Направихме един бърз разбор. Беше рано (около обяд), а още бяхме надъхани. Решихме да пробваме как е положението към връх Мургана, който беше недалеч от хижата. Чакаше ни около 300 метра денивелация с 2 километра хоризонтала. Речено сторено. Снежната покривка до тук влизаше в категория "поносима", но от хижата нагоре взе да се премества към категория "интересна" и дори в някои преспи влизаше в категория "Македония" :) Условията на билото не бяха точно перфектни. Мъглата стоеше точно колкото от единия кол да видиш следващия. Бялото на снега се сливаше с бялото на въздуха и нямаше ни хоризонт, ни небе, ни земя. За гледки да не говорим. Но все таяхме някаква надежда, че ще поеме ветрец и ще се разкъса някоя дупка като за нас. Вятър нямаше! Хем за добро, хем за зло. Затъването си имаше една добра страна - изчистих калта от гетите! :D Изкачването уж не беше много, но сериозно изплезих език. Снегът ми изцеждаше силите. На места затъвах до колене, на места беше хлъзгаво. По едно време взе да ме хваща едно предателско настроение и аха-аха да бия един шут на тая идея и да се прибера обратно в хижата :) Но GPS-а даваше много малко останало разстояние, та си рекох - Иване, стегни се! Издрапахме някак си горе, а Мартин вече беше тръгнал да слиза. А, не - върнахме го обратно да си направим тройно селфи на котата :) Нямаше изглед да получим някакви гледки, дори напротив - времето беше почнало да се смарангясва още повече. Изви се вятър, а мъглата се сгъсти, та рекохме да хващаме обратно. По пътя Катя раздаде Локумените Валфи на Победителите, та да не се чувстваме чак толкова капо ;) Минахме покрай една автобусна спирка: Надолу се вървеше доста по-леко и за нула време бяхме обратно на хижата. Вътре заварихме гледка за чудо и приказ. Преди нас се беше настанила огромна група от клуб по народни танци и си правеха репетиция в столовата! :) Изпратихме Катя да отсрами нашата група в сферата на хора и ръчениците, а с Мартин засмукахме чайове и бири. Беше станало 4 следобяд, та взехме да се оглеждаме за нещо за хапване. Хотелиерите ни отрязаха - голяма група имало, нямали възможност да направят нито супа, нито боб, нито нищо. Явно бяха много заети с четене на вестници и гледане на босфор ТВ (споменах ли 60-инчовата плазма?) или просто нямаха нужда да им вкараме някой леф... Както и да е! Ние пак си носехме хапване и мезе по количества - достатъчно да захрани малък полк, а по качества - да повдигне една вежда на някоя царска особа! Катя извади салатите, Мартин измъкна манерката със сърпа и чука и под аранжимента на равноделни хора - обявихме следобеда за открит! Но ако си мислехме, че ние си правихме гурме, то третата група, която се излюпи след час ни събра очите! Младежите от София се качили след нас и упражнили детективското изкуство по следите ни :) "Тук е имало един със снегоходки". "Тук е имало един с една щека". "Тук следите се разклоняват". "Тук някой е играл ръченица на един крак, докато е пушил пура и е рецитирал Шекспир" :D Та ако си мислихме че ние сме помъкнали ядене и пиене, те направо ни скриха шапката с една торба от Била и един чувал картофи. Ако фотото ми правеше видео, директно щях да продавам видео материала на "24 Kitchen" - как се приготвя картофена манджа от нищото на 1366 метра н.м.в. Хапнахме, пийнахме, чукнахме лаф... Хореографската група не спираше да набива крак. Хладно беше в хижата, сега като се замисля така са се топлили. Имаше бързи хора и бавни хора. Може би всяко хоро си има температурен рейтинг - хоро за 5 градуса, хоро за 0 градуса... :) Към 10 часа окапахме и се разотидохме да спим. Народните танци не спряха до 3 сутринта и си припомних защо не обичам да спя по хижи. Още малко да се вдигнат температурите и нямам търпение да откря сезона за хамаците. Доста се повъртях тази нощ, а и споменах ли че беше студено? Лъскавите радиатори едвам излъчваха някаква топлина. От всичките дрехи които бях прострял да съхнат, единствено кърпата на главата ми изсъхна на 100% Сутрешната ни гледка нямаше нищо общо с предния ден. Облаците се бяха разнесли, мъглите се бяха сплескали долу под нас, слънцето огряваше на Рила главата... абе - красота! Всичките несгоди от предния ден избляднаха на фона на панорамата, която се откриваше. Мартин от вчера го беше засърбяло за гледки от билото и върховете и слизане по панорамния маршрут. Аз пък нямах никакво намерение да се връщам обратно горе, че и натоварен с раница. Та планът беше те да пробват да се качат нагоре и ако времето дава - да слязат през ридовете. Ако пък ли не - да се върнат до хижата и да го даваме заедно надолу. И в двата случая им давах час и нещо преднина и тръгвах надолу. Хапнах, прегледах маршрутите, почетох малко книжки. През това време танцувалната група малко по малко се будеше. Най-ранобудния им член беше заредил една огромна пещ с принцеси за печене. Ако си мислех че ние си правим гурмета, те направо си угаждаха. Пилета с картофи, мусаки, торти... Но то не е трудно да те докарат до горе с джипа и после да те свалят също по този начин. Да се насладиш на снега от терасата. Аз си свърших книжката, събрах си багажа и чао. Тръгнах по следите от Мартин както беше дошъл по обиколния път вчера. Хич не бързах и го давах супер лежерно. Отвориха се големи гледки надолу, почти счупих пръста от снимане :) Температурите бяха тръгнали нагоре, следователно и снежната граница - също. На много места се беше открила кал и още потоци бяха потекли. Доста тиня преджапах и по едно време почна сериозно да ми става влажно. Ручеите които прекосявахме вчера, днес се бяха наляли с вода и представяха интересни възможности за гаден финал на експедицията. По едно време Мартин звънна че слизали, но били на около два часа зад мен. Тамън като за една разходка до язовир Душанци. За нула време се изстрелях до там. Нямаше нещо кой знае колко интересно. Язовира си преливаше тихо и мирно. Защо го държат на максимално ниво... при положение че след ден-два целия тоя сняг отгоре ще започне да се топи много сериозно. Май ще имаме пак пролет на потопени села и бедствени положения. Остана само финала, а хич не обичам да пиша финали. Физическата равносметка по GPS е 16 км общо с ~1000 метра изкачване и пак толкова слизане. Хижа Мургана е доста лесно достъпна, особено за джип-туристи. От една страна става за лятна дестинация за хора, които се чудят къде да идат с колата та да закачат малко балкан. От друга пък, точно този факт за мен си означава че тогава ще е пълно с местни селски бекове миньори. Мисля че няма да повторя там. Времето което хванахме не беше точно перфектно. Но така редките гледки бяха още повече ценени. Интересно беше.